Мамо,  Мисля, че намерих си момиче най-после. Няма да ти

Мамо, 

Мисля, че открих си момиче най-сетне. Няма да ти хареса. Тя не приказва доста. Не слуша никого. Но аз я открих. Няма да повярваш къде – на езерото, което множеството хора назовават Блатото. Знам, че тя е за мене. Ти ми разказваше – знаела си, че татко ми е за тебе. Пиел, пилеел пари за цигари. Но никой по-добър от него не е имало за тебе. Така си ми казвала, а ти не лъжеш. Затова не го смени и никого не докара у нас след гибелта му. Но човек не може самичък. Човек подивява сред стените.

Ана не може да готви хубаво. Няма татко, нито майка. Не знам дали са умрели, в никакъв случай не ми е говорила нещо за тях и не ги загатва.

Един ден ме повика:

- Ела.

- Защо? – запитвам аз.

- Ще те направя благополучен – хвана лицето ми в ръце. Не знам какъв брой време ме държа по този начин. Ръцете й бяха студени. Беше хубаво... Знаеш, мамо, като малко момче, когато нямаше цяло лято вода и когато аз и ти ходехме да носим вода от чешмата в Църква до нашата къща – един ден аз изпуснах дамаджаната и тя се счупи. Ти не ме удари. Тате ме плесна през врата и заслужавах. Стъклото ми сряза ръката. Помниш. В Радомир лекар Димитрова ме ши и боля. Имам дълъг белег - колкото телефонен кабел.

Тя целуна белега. Бях й разказвал за дамаджаната и за това по какъв начин тате ме плесна.

- Къде зяпаш! Нямаме пари да се огледаме, а ти..

Още ме е гняв, че счупих дамаджаната, мамо. По-добре и ти да ме беше плеснала, че да си платя виновността. Дадохме пари на доктора, след това и за медикаменти. Ти ядеше лук и самун. Не пердах се, лукът изтребва всичко нездравословно в организма и на открито от организма.

Искам да й купя нещо най-скъпо, както на тебе купих това елече, от същинска кожа. Но и то не можа да те избави. Тая болест елек не я избавя. Доктор не я избавя. Горе си добре, татко ми те гледа, както те гледаше преди – живеехме си тримата в Радомир, хапвахме добре. Даже още по-добре те гледа татко ми горе. Не имам вяра при тебе да има парадайс, от кое място толкова пари да заплащат за топлото през зимата? Ако го има някъде, раят е при мене. Ти наглеждай татко ми. Знаеш какъв брой е заплеснат.
Аз към този момент имам момиче. Нямаше да се разбираш с нея, в случай че беше жива. Но ти споделям, мамо. Друга не желая. Не знам дали не я боли гърбът от студа у тях. Питах я веднъж, тя нищо не сподели. Малко серсемин пада. Но кой е целувал оня белег от дамаджаната. Даже ти не си. Затова го обичам, белега. Лека нощ. Кажи на татко ми да не пуши - не знам вие по какъв начин сте се устроили горе, само че не ми берете грижа.. Ще се бракосъчетавам за нея. Решил съм.

------

Тя му беше писала – няколко имейли, три СМС-а. Понякога му се обаждаше по Вайбър, само че му се оплакваше, че оттук Шосе номер 8 скоро няма да има интернет.

Чакаше го на гарата. Беше по-слаба отпреди, само че хубава, хубава, хубава. Заведе я в най-близкия хотел, поръча храна. Хубава храна. Беше решил, че днеска няма да пести. „ Получаваше ли парите, които ти пращах, Ана? – питаше я. Беше толкоз красива. И хотелът беше хубав.

- Заради тебе устоях. Стисках зъби. Ана ме чака, по този начин си споделях. То има ли смисъл да живееш без Ана – бъбреше той. Толкова от дълго време не бе приказвал на никого.

Строежите, наводненията, асфалтът на автомагистралите.

От прозореца на хотела се виждаше паркинг. Колите една до друга, лъскавината се изпарила, тук блъснати, там изкривени – това е то безплатният паркинг до Централна гара. Още няколко месеца живот оставаха на това място. После мъже като него нямаше къде гратис да паркират таратайките си.

- Ана. Ако искаш да се оженим на следващия ден. Няма да е най-официалното нещо на света. Аз така и така нямам никого. Ще вземем баба Надежда, твоята комшийка. Ще отидем при някой поп, ще му дам 50 лв. и ще му кажа: – „ Ето го моето момиче, отче. Ожени ме за нея. Тука, на паркинга. Тук Господ най-добре вижда. Живот без нея е все едно да плетеш клетка за щурец – оставиш ли щуреца в клетка, той умира. За мене светът е клетка без тебе, Ани. Аз я оплитам, аз съм щурецът ти си улицата и небето. Обичам летището, гарата - с цел да се връщам при тебе.

Навън, на още отворения безвъзмезден паркинг за старите щайги - Фолксвагени на 15 години, Ситроен, Рено - беше мрачно. Стърчаха няколко храстчета, бараки. Нищо друго. Беше пътувал 27 часа. Очите му лепнеха. Не искаше да заспива, обля се с ледена вода. Искаше да я гледа.

- Спестих пари, Ани – Ще купя дребна къща. На първо време ще коригирам покриви, мазилки на хората, само че имам проект. Изчислявах. Отначало парите няма да стигат, само че ще работя доста. Ти също. Щом сме двама, ужасно няма. – Погледна я. - Защо в този момент по този начин? Какви са тия сълзи - сподели той. Защо? – нямаше сили да се надигне, по този начин му се спеше. Но се надигна. Не беше имал време да се избръсне, беше брадясал и се боеше – като изпие сълзата й, ще я одраска.

На сутринта се разсъни.

- Ани! Къде си?

Сигурно е отскочила до купи банички и кафе за закуска – намерения си. После видя една пачка пари до възглавницата.

Толкова тънка, че дори името си не заслужава. Банкноти, свити. Шепа банкноти, свити на четири.

Ани! – извика той. - Ани! Ани!

-------.

Край Шосе номер Осем ходеше един мъж. В черно дебело яке, въпреки че беше доста топло този ден. Не наподобява на ноември. Панталоните му също бяха дебели, чисти, якето искреше от непорочност, обувките също.

Оръфаните жилищни блокчета ги нямаше. Мъжът гледаше купчините боклуци и не ги виждаше. Блокът на баба Надежда беше потопен вдън земя. Нейният блок го нямаше, блокът на Ана. Градът го нямаше. Шосе номер 108 беше - изчезнало. Небето го нямаше. Светът се беше стопил.

- Тука имаше един блок – обърна се индивидът към един различен мъж. И другият носеше чисто яке от Втора, не толкова чисти панталони и хубави обувки, съвсем нови.

-Тука имаше един блок – на седем етажа. С окапала мазилка – сподели непознатият с дебелото яке.

- Вече няма – отсече мъжът. – Събориха ги. Купили земята. Мръсни сме били. Прости сме били за ония отвъд шосето.

Мъжът с новите облекла, явно чужденец, който не беше помирисвал въздуха околовръст, измърмори:

- В това блокче живееше една жена. Ана. Ана се споделя тая жена.

- Тая, дето ни събори къщите, се споделя Ана - избоботи мъжът и плю.

Мъжът с новите облекла се преви. „ Клетка на щурец “ измърмори той. Сигурно е откачил, намерения си тукашният гражданин, само че не го съжали. Толкова други в близост бяха изгубили мозъка и дума. Съжалиш ли някой вманиачен и ти ставаш като него.

---------

Ана! Мисля си – има едно общо нещо сред просяка и милионера, сред метача и гения, сред мен и тебе. Това са милиардите години, които са трансформирали амебата в човек. Тези милиарди години са общото сред хората, които живеят в покои и тия, дето спят под мостовете. Във всеки един от нас - във въглищаря и в търговеца, в лекаря и в пациента има по една амеба, само че има и сърце на човек.

Ана. С амебата, която е в мене и със всичко човешко в мене, те диря. Къде си. Къде си.

Казвали са ми, че когато мислиш за някого, най-после го намираш.

През милиардите години, до момента в който съм бил каквото е изискал вятърът, аз съм търсил тебе – каквато и да си била. Плували сме дружно в облаците, в океана, сред звездите, в случай че е имало звезди, откогато съм почнал да те диря.

Мамо, към този момент си имам момиче, споделих на майка си. Ти може и да не я харесаш, само че тя е моето момиче, мамо. Тя.

През ноември, когато е същинска есен, всяка вечер отивам при езерото. Чакам те, Ана. Казват, че ще изпомпят водата. Докато има езеро, ще пристигам. Когато няма езеро, ще пристигам. Един милиард години. Казвам ти. Вярвай ми. Ще те диря, до момента в който стана прахуляк. От прахуляк още веднъж ще стана човек и ще те намеря.

Обичам те.